Чувствах се отвратително в това плазмено състояние.Копнеех да се втвърдя, въпреки че не  знаех какво означава това .За мен твърдо нещо беше черупката. Ненавиждах я.Тя ме подтискаше. Не ми позволяваше дори да се разлея. Чувствах че мога да и се противопоставя само, когато и аз стана твърд. В долния си край черупката беше тъмна и студена ,а в горния топла и галещо синя.От тогава познавам чувството за земя и небе. Първо започнах да се втвърдявам отгоре. Растях докато изпълних черупката. Една нощ сънувах че земята и небето са си сменили местата. Събудих се с предчувствието че ще се случи нещо. В горното полукълбо на черупката прозираше някакво светло петно. Реших да му казвам слънце. По-късно там горе се появи една още по-светла точка. Изведнъж нещо блесна ослепително.Слънчевият лъч внесе със себе си въздух. За мен въздуха беше небе.Поех го жадно. От тогава небето е в мен и аз съм в него. Но в първия момент ме прободе като игла. Подскочих от болка и черупката се сгромоляса. Очите ми посиняха от небето. Такива си останаха до края. Гледах с широко отворена уста. Всичко пред мен се разкриваше с истинските си цветове. Нямаше я тази блудкава белезникавост като в яйцето. Зеленото на тревата, розовото на цъфналите дървета, синьото на небето- от всичко това ми се зави свят. А небето продължаваше да нахлува през отворената ми уста и да ме завладява.
 Няма никога да забравя първия си полет. Беше в края на пролета. Черешовия цвят падаше като сняг. Стана изведнъж. От само себе си разтворих криле и литнах. В началото ми беше невероятно трудно да преодолея гравитацията.След това или въздуха стана по-плътен или аз станах безплътен, но като че ли се слях с него. Чак сега разбрах за какво служат тези пернати придатъци, които на земята само ми пречеха. Костите ми бяха кухи, а не като при хората пълни с костен мозък. Небето безпрепятствено преминаваше през тях. Нещо в мен подскачаше лудо. Може би беше онова късче небе,което поех с първия слънчев лъч.  Така летях цяло лято. За това време открих свои закони за летенето. Първо разбрах, че колкото по- високо се издигах , толкова нещата по земята ставаха по-малки. Земните неща се страхуваха от височината  и се смаляват от страх. Второто е, че слънцето е не достижимо. Какво ли не опитвах? По цял ден летях към него. Но то беше толкова високо, че се скриваше зад хоризонта, докато аз не бях изминал и една милиардна част от пътя. Започнах да летя нощем и посрещах изгрева високо, но то пак ми се изплъзваше. И то бягаше. Аз бягах от земните неща, а слънцето бягаше от мен.Може би за него аз бях едно от земните неща. Залутах се в този затворен кръг, в който всичко бягаше от нещо. Така висях увиснал във въздуха, нито на земята нито на слънцето. Земята ме привличаше, а аз я мразех. Слънцето ми бягаше,а аз се стремях към него.
Към края на лятото почувствах умора. Привличан от долу и натискан от горе, вече ми беше по- лесно да летя под облаците. Не го ли виждах, не мислих за него и ми беше по-лесно. След това се задоволих да летя непосредствено  над покривите. От там можех да наблюдавам всичко. Интересни ми бяха тези безкрили същества- хората. Интересът ме влечеше все по- надолу. Летях над главите им и запаметявах всяко движение от техния вървеж. Постепенно научих всичко за хората .Живеех редом стях и повтарях всичко , което правеха. Учех се да вървя. Един ден се престраших и стъпих на земята. Заедно с мен паднаха първите жълти листа. Беше първият ден от есента. Най-после упора под краката ми, най-после определено някъде. От начало стъпвах плахо и неуверено, но след това започнах да вървя съвсем като хората. Защо като ?Още от малки ни учеха,че хората произлизат от нас птиците. Бях станал човек. Вървях и се възхищавах на собствената си сила. Чувствах, че с всяка крачка изтласквах земното кълбо зад себе си. А като помислиш на земята не е никак зле. Много неща научих като човек. Занимавах се с математика,астрономия, история, философия , биология и др. Само понякога нещо ме свиваше точно тук, където се беше загнездило онова късче. Тогава поглеждах нагоре. Замечтаните погледи към небето ми донесоха само много рани по челото. Спъвах се в какво ли не. Затова се научих да стъпвам внимателно и да гледам в краката си. До тук всичко вървеше добре, но се бяха появили препятствията. Те ме спираха както някога черупката. А трябваше да се движа. Това правеха всички около мен. Обмислях всеки мой ход. Разучавах всички възможни изходи,пролуки и процепи. Необходимоста направи тялото ми тънко ,дълго и пластично. Можех да се провра навсякъде. Това помагаше и срещу вятъра. Когато си изправен съпротивлението е голямо, а прилепен до земята си на тихо и спокойно. Ръцете и краката ми вече не ми бяха нужни и закърняха. Прилепиха се към тялото в единно цяло, което пълзеше така елегантно. С изящни извивки на еластичния си гръбнак можех да преодолявам по няколко препятствия наведнъж. След това се нуждаех от дълги почивки на някое усамотено място. Там се препичах на последните слънчеви лъчи. Възхищавах се с часове на способноста си да променям цвета си както поискам. Във все още зелената трева позеленявах, в окапалата шума ставах жълт,кафяв, червен и какъв ли още не. Единствено син не можех да стана. Всички сини атоми от тялото ми се бяха концентрирали в очите ми и в онова къстче. Добре де,какво го усуквам още. Бях станал влечуго. Какво лошо има в това? Като човек в уроците по биология ни учеха,че птиците произлизат от влечугите. Значи ние сме прародителите на онези пернати хвърчила.
Но какво ставаше? Каква беше тази грешка? Като че ли светът се беше обърнал наопаки.
Времето ставаше все по-лошо. Зимата наближаваше. Студеното ми и изморено тяло копнееше за малко, топло и тъмно местенце. Мъчех се да си припомня всичко. По какви ли не пътеки се влачех. Но все не намирах онова място.  Беше завалял първият сняг. Изведнъж забелязах черупката. Едвам я различих от вече побеляващата земя. Нямаше съмнение,това беше тя. С последни сили се добрах до нея. Намерих една цепнатина,през която само аз можех да се провра. Но този път надцених способностите си. Пролуката се оказа тясна. Острият ръб на черупката раздра повърхноста ми. Вътрешноста ми започна бавно да изтича. Излях се в яйцето. Бях станал отново плазмен. Остана само една твърда синя бучка като зародиш. Вече не знаех какво търси в мен. Последния въпрос, който си зададох беше -Кой от какво щеше да произлезе през следващите два милиарда години. По нататък не помнех нищо.  Всичко побеля пред очите ми.