Случайно седнаха на една пейка. Дълго стояха и съзерцаваха морето. Изпитваха странна близост, но нищо не си казаха. Все пак бяха непознати. Такива и се разделиха.Всеки тръгна по своя път.



През ноща заваля сняг и затрупа пейката. На сутринта вече се беше разтопил.Никой не видя странните фигури, които се бяха образували. Но мулекулярната памет на водата, в която се беше превънал снега, съхрани неизказаното и то се вля в морето.



Същия ден други двама непознати се срещнаха случайно. Дълго стояха и съзерцаваха морето. Изпитваха странна близост. След това дълго разговаряха, но всъщност морето говореше с техния глас.

Чела съм книгата на един японски учен - професор по физика, в последствие и на други науки, който изследваше поведението на водата и именно нейната молекулярна памет! Не мога да възстановя името му, не помня японски имена...Но части от неговите разсъждения бяха включени в един американски научно-популярен филм "Заешката дупка". Та той казваше, че всяка мисъл и чувство, което изпитваме се "запечатва" върху водата, която го пренася на други места, а планетата и човешкото тяло се състои от 98% вода и представяте ли си какво правим всеки миг с телата си, когато разсъждаваме?

а ние сме нейни... Този постинг е едно безсловесно стихотворение за любовта...

трогателно е!
не знаех нищо за молекулярната памет на водата, но така ми се иска да позволяваме на сърцата си да имат подобни..свойства...
поздрави и хубава вечер от мен!