Постинг
20.09.2011 16:02 -
ТЪРСАЧА НА ПЛАЖНИ СЪКРОВИЩА.
Автор: cvetankrastev
Категория: Изкуство
Прочетен: 2023 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 20.09.2011 20:40
Прочетен: 2023 Коментари: 1 Гласове:
6
Последна промяна: 20.09.2011 20:40
Той беше един обикновен металотърсач средна категория. Разбира се вече имаше много по-съвременни,но той вършеше много добра работа за парите, с които беше закупен на времето.
Служеше предано на своя собственик - ТЪРСАЧА НА ПЛАЖНИ СЪКРОВИЩА. Баха от много време заедно и не можеха един без друг. Господарят зареждаше всеки ден батериите му, а той на свой ред щедро му се отплащаше с намерени плажни съкровища. Откриваше безпогрешно златни и сребърни дрънкулки загубени в пясъка на лятното безвремие. Беше превърнал по-малките или по-големите разочарования от загубите на плажуващите в препитание за своя стопанин. Анонимни летовници донасяха скъпоценности от различни краища на света, за да ги изгубят на този плаж. Там, където той щеше да ги открие за своя господар.
Изпитваше вина за своята принадлежност към аналоговото поколение и компесираше с непосилен труд това, което новите металотърсачи постигаха с лекота. Беше наясно, че с годините този процес ще се задълбочава. В началото си мислеше, че да си добър металотъсач е достатъчно . Често откриваше сред съкровищата и капачки от бира (все пак беше обективен металотърсач). Но скоро се научи да разпознава разочарованията на господаря си в тези моменти и реши да му ги спестява. Явно капачките от бира не бяха ценни. Това, което беше стойностно за господаря, беше стойностно и за него. Беше чувствителен уред и сензорите му долавяха любовта , с която бяха подарявани изгубените предмети ( сърца, котвички, подкови, детелини и др.). Интуитивно чувстваше, че това са символи. Усещаше,че са ценни именно символите, а не техните първообрази или метала, от който са направени.
По тази причина започна да подминава дебели златни ланци, само защото не долавяше любов в тях. Това означаваше, че не са ценни и за господаря. Никой нямаше да разбере. Те щяха да останат завинаги заровени в пясъка. Даваше приоритет на малки сърчица висящи на крехки верижки от ниска проба злато, но носещи в себе си толкова много любов. А и как щастливо светваха очите на господара, когато той му ги поднасяше. Особенно богат беше уловът в края на лятото. Но с напредването на есента находките започнаха да оредяват. До като в един момент съвсем спираха в очакване на новата реколта през следващото лято. Тогава чувството му за вина се засилваше като хроничен артрит. Меланхолията го обгръщаше като студена есенна мъгла. С какво щеше да заслужи огромната любов, с която го даряваше господаря?
Тогава се случи чудото. Разпозна момчето от пръв поглед. Финната настройка на апаратурата му мигновенно отчете възможно най-висока проба любов. Разгада намеренията на момчето за следващите няколко дни и търпеливо зачака. Наблюдаваше го скришом, когато започна да събира камъните. Със задоволство откри, че господаря не забелязва нищо, забил неотлъчно поглед в пясъка. Така е по-добре. Така изненадата ще е пълна. Това щеше да е най-големия подарък за него, по-ценно от всичко намерено до сега. Накрая тръпнеше със същата честота както и момчето. Така както то поведе за ръка любимата си, минавайки уж случайно по плажа, така прептенията на уреда поведоха господаря към мястото. Все повече локализираше целта, до като накрая светлинния му диод засвети с най-червеното на света, а звуковия му индикатор щеше да се пръсне от вибрации. Господарят трескаво зарови из пясъка, но откриваше само стрити от времето мидени черупки и камъни.
Вероятно е останал очарован от изненадата. Това, че прикри истинските си чувства зад привидно гневно поведение, беше само доказателство, че високо е оценил находката. Сигурно е било точно така, защото още на следващата сутрин се отблагодари на уреда като почетно го пенсионира. Предаде го на заслужен отдих на вторични суровини, на възможно най-хубавото място на света. Това беше рая за всеки металотърсач - сред толкова много метал за скраб. Беше толкова щастлив и доволен от себе си. Не можеше да спре да вибрира от щастие в това метално обкръжение. И без това слабите му батерии започнаха ускорено да се изтощават. Не му оставяше много време. Знаеше, че съдържа в себе си минимално количество ценни метали. Те бяха фабрично заложени в него като проби за индикация. С последните заглъхващи импулси на батерията си пожела да бъде рециклиран. Пожела си от този ценен метал в него да направят някога малко сърце. След време някой да подари на някого това сърце. Този някой да загуби някога това сърце на същия този плаж. И още по-някога, господарят му да го открие с вече новия си супер електронен металотърсач.
Служеше предано на своя собственик - ТЪРСАЧА НА ПЛАЖНИ СЪКРОВИЩА. Баха от много време заедно и не можеха един без друг. Господарят зареждаше всеки ден батериите му, а той на свой ред щедро му се отплащаше с намерени плажни съкровища. Откриваше безпогрешно златни и сребърни дрънкулки загубени в пясъка на лятното безвремие. Беше превърнал по-малките или по-големите разочарования от загубите на плажуващите в препитание за своя стопанин. Анонимни летовници донасяха скъпоценности от различни краища на света, за да ги изгубят на този плаж. Там, където той щеше да ги открие за своя господар.
Изпитваше вина за своята принадлежност към аналоговото поколение и компесираше с непосилен труд това, което новите металотърсачи постигаха с лекота. Беше наясно, че с годините този процес ще се задълбочава. В началото си мислеше, че да си добър металотъсач е достатъчно . Често откриваше сред съкровищата и капачки от бира (все пак беше обективен металотърсач). Но скоро се научи да разпознава разочарованията на господаря си в тези моменти и реши да му ги спестява. Явно капачките от бира не бяха ценни. Това, което беше стойностно за господаря, беше стойностно и за него. Беше чувствителен уред и сензорите му долавяха любовта , с която бяха подарявани изгубените предмети ( сърца, котвички, подкови, детелини и др.). Интуитивно чувстваше, че това са символи. Усещаше,че са ценни именно символите, а не техните първообрази или метала, от който са направени.
По тази причина започна да подминава дебели златни ланци, само защото не долавяше любов в тях. Това означаваше, че не са ценни и за господаря. Никой нямаше да разбере. Те щяха да останат завинаги заровени в пясъка. Даваше приоритет на малки сърчица висящи на крехки верижки от ниска проба злато, но носещи в себе си толкова много любов. А и как щастливо светваха очите на господара, когато той му ги поднасяше. Особенно богат беше уловът в края на лятото. Но с напредването на есента находките започнаха да оредяват. До като в един момент съвсем спираха в очакване на новата реколта през следващото лято. Тогава чувството му за вина се засилваше като хроничен артрит. Меланхолията го обгръщаше като студена есенна мъгла. С какво щеше да заслужи огромната любов, с която го даряваше господаря?
Тогава се случи чудото. Разпозна момчето от пръв поглед. Финната настройка на апаратурата му мигновенно отчете възможно най-висока проба любов. Разгада намеренията на момчето за следващите няколко дни и търпеливо зачака. Наблюдаваше го скришом, когато започна да събира камъните. Със задоволство откри, че господаря не забелязва нищо, забил неотлъчно поглед в пясъка. Така е по-добре. Така изненадата ще е пълна. Това щеше да е най-големия подарък за него, по-ценно от всичко намерено до сега. Накрая тръпнеше със същата честота както и момчето. Така както то поведе за ръка любимата си, минавайки уж случайно по плажа, така прептенията на уреда поведоха господаря към мястото. Все повече локализираше целта, до като накрая светлинния му диод засвети с най-червеното на света, а звуковия му индикатор щеше да се пръсне от вибрации. Господарят трескаво зарови из пясъка, но откриваше само стрити от времето мидени черупки и камъни.
Вероятно е останал очарован от изненадата. Това, че прикри истинските си чувства зад привидно гневно поведение, беше само доказателство, че високо е оценил находката. Сигурно е било точно така, защото още на следващата сутрин се отблагодари на уреда като почетно го пенсионира. Предаде го на заслужен отдих на вторични суровини, на възможно най-хубавото място на света. Това беше рая за всеки металотърсач - сред толкова много метал за скраб. Беше толкова щастлив и доволен от себе си. Не можеше да спре да вибрира от щастие в това метално обкръжение. И без това слабите му батерии започнаха ускорено да се изтощават. Не му оставяше много време. Знаеше, че съдържа в себе си минимално количество ценни метали. Те бяха фабрично заложени в него като проби за индикация. С последните заглъхващи импулси на батерията си пожела да бъде рециклиран. Пожела си от този ценен метал в него да направят някога малко сърце. След време някой да подари на някого това сърце. Този някой да загуби някога това сърце на същия този плаж. И още по-някога, господарят му да го открие с вече новия си супер електронен металотърсач.