Всяка година в края на зимата наблюдавам чинарите. Цяла есен и цяла зима по клоните им се задържат непокътнати топчестите им съцветия.









Като че ли някаква сила ги държи цели. Дори най-силните зимни ветрове са неспособни да нарушат съвършенните свери. Но през първия по-топъл ден, те се разтварят и южния вятър ги разпилява навсякъде.



Понесени във въздуха, семената оглеждат земята от високо и търсят места, където да покълнат. Най-бързите и приспособимите от тях веднага заемат всички ниши, където могат да се закрепят. Дали това е инстинкт за оцеляване или въздействие на закона за гравитацията.






Те намират убежище в местата на липсващите площадни плочки и чакат топлината на пролетта. Но инстинктът им ги е подвел. На тези места те нямат шанс да покълнат.



















Тези семена, които са се оставили на порива на вятъра ще бъдат отвени на
по-благодатни места. Ще оцелеят не най-приспособимите, а най-вятърничевите.



След време те ще станат дървета, които на свой ред ще разпръскват семената си против логиката на оцеляването. Ще ги държат през цялата мразовита зима  на открито, до като по -приспособимите видове отдавна са приютили семената си на топло под земята.  Но това е поведението на едногодишните растения. Чинарите, които покълнат ще станат величествени столетници.

И по ирония на съдбата окраската на техните стволове ще ни инсперира при измислянето на камофлажната военна униформа.






По ирония на съдбата ценностната система на човешката цивилизация ще се базира на погрешната теза, че оцеляват най-приспособимите. Сами убеждаваме себе си, че това е патент на природата. А ние просто не сме разтълкували правилно нейното послание.  Вселената е мъдра, а не практична.  Мъдроста  се състои в нейната ирационалност.

)))