Проследих във времето процеса на корозия върху два свързани един към друг метални детайла. С времето ръждата се разрастваше и епицентъра на процеса беше точно точката на допир между двете парчета метал. Там където беше прехвърчала първата искра на заварката, между плюса и минуса, между малкото и голямото, между хоризонталата и вертикалата. Не знам защо ,но наблюдавайки разрастващата се ръжда, нямах чувството за деструктивен а за жив процес. Ако не протичаше толкова бавно бих го асоциирал с разрастващ се пожар. Но сега по-скоро го оприличавам на тлееща жарава. Всъщност това беше самата истина. Ръждата е железен окис - съединение образувано от въздействието на кислорода върху метала. Кислородът е предизвикал първата искра от оксижена при заварката и продължава да подържа горенето, до като не превърне метала в пепел. Може би, ако двете части никога не бяха се срещнали, щяха да удължат живота си. Но какъв живот щеше да бъде без горене. И с нас е така, със всяка вдишана глътка кислород бавно изгаряме.

Това си е направо парформанс!