Животът ни следва ритъма на кардиограмата ни или сърцето ни съвестно стенографира моментите от него. Животът ни се случва по предварително написан сценарий или пишем сценарий по действителен случай от живота си. Минават години, сменят се сезони, редуват се неизменно ден и нощ. Като млади трупаме безрасъдно грешки. Като възрастни ги подреждаме добросъвестно и наричаме натрупания капитал – мъдрост. През лятото душите ни са облечени само в тела, а през зимата обличаме телата си в топли дрехи. През деня активно предаваме важност на  безмисленото си съществуване. През ноща сънуваме спомени от неизживени мигове, които през деня ще запълнят белите петна на предстоящето ни минало. Събуждаме се точно навреме, според настройката на режима си. Будилникът ни звъни по едно и също време. Таймерът на кафеварката не имровизира. Крачим равномерно към кръстовището на деня си, за да влезем в разписанието на светофара му.  Можем да последваме светлинен сигнал с всеки един от няколкото хиляди цветове които различава човешкото око, но преминаваме винаги на зелено. От възможните четири посоки на света избираме винаги всекидневната, тази която отвежда до офиса на безмислието ни. Ако стриктно спазваме разписанието си, пресичаме по едно и също време и няма изненади. Много рядко при непредвидени обстоятелства пристигаме на червено. Налага се да изчакаме минута. Ще закъснеем с минута за безмислието си. За минута не участваме в движението, а само изчакваме и наблюдаваме. Но само за минута. Никой не прекарва целия си ден като наблюдател на кръстовището, освен ако не е задължение по длъжностната му  характеристика по безмислие. Не забелязваме Процеса защото участваме в него. Регистрираме отделните моменти без да виждаме цялото.  Определяме нещата като полюси, а не като етапи от един процес. Категорични сме в преценките си. Когато е зима, не е лято. Когато е ден, не е нощ. Кокато сънуваме, не сме будни. А дали е така. Светът е това което виждаме. В съзнанието ни не е отражението му, а самия негов оригинал. А ако не го виждаме, дали съществува. Как ли би изглеждал светът сглобен от слепите кадри на действителноста. Между две премигвания с очи, между два зелени сигнала. Нощем не участваме в процеса. Минаваме в режим на изчакване. Светофара превключва на червена светлина.  Минутата продъжава цяла нощ. Прибираме се в крепостите на съня си. Кръстовището опустява, за да  бъде населено от сомнабулите на нашите неосъществени версии. Те са видими само на червена светлина, подобно на негативите в тъмната стая. Освети ли ги деня, ще ги лиши от възможноста някога да станат позитиви.  Негативи на блуждаещи силуети през дългата минута на ноща, безпаметно избледняващи с утрото . Отприщени страхове и страсти от най-тъмните алеи в лабиринта на подсъзнанието ни.  Сюжетни линии  безумно пресичащи на червено. На сутринта дъждът от сънуваната пролет ще отмие сценичната кръв на паважа. Белия сняг от съня ни ще покрие труповете на безименните статисти. Ще заличи всичко до бяло, за да започнем новия ден на чисто.