Блогът на cvetankrastev :: ПОСЛЕДНАТА МИСИЯ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.02.2017 11:25 - ПОСЛЕДНАТА МИСИЯ

Автор: cvetankrastev Категория: Изкуство

Прочетен: 1138 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 19.02.2017 11:35

Някога обитавахме водите на Големия океан. Бяхме незабележима част от неговата екосистема. Имахме много врагове, но и самите ние не бяхме вегетарианци. Властваха законите на подводната джунгла, където нямаше място за емоции. По-слабите бяха храна за по-силните. По-силен не означаваше по-голям, а по-адаптивен. Никой не приемаше доброволно ролята на храна. Оцеляването от жизнена необходимост се беше превърнало в норма на поведение и мода. В тази среда на безкрупулна надпревара хранителните ни ресурси намаляваха прогресивно. Оцеляването на вида ни беше застрашено . Трябваше да потърсим нови ловни полета. Пред прага на бедствието общноста ни се сплоти както никога до сега, но беше за кратко. Приготвяхме се за дълъг път. Не знаехме колко ще продъжи затова тръгнаха само най- силните. По-слабите останаха за заблуда на враговете ни, без надежда да оцелеят дълго. На раздяла в знак на взаимна почит си разменихме сигнал от светлинни импулси, с които комуникирахме и се разпознавахме помежду си от милиони години. Преселението беше най-голямото изпитание пред което се беше изправял вида ни. Пътят беше изпълнен с дълги и мъчителни преходи. Пътувахме предимно нощем, за да са видими светлинните ни сигнали. През утрините се приютявахме от морската стихия в тихи и спокойни заливи и събирахме сили за следващия преход. В първия момент те ни изглеждаха като райски кътчета в безкрайния океан, но до края на деня разбирахме, че това не е нашето място и продължавахме нататък. След всеки престой редиците ни оредяваха. Тези от нас, които не упяваха да се възстановят оставаха, за да изживеят спокойно последните си часове. Други оставаха с уговорката да ни настигнат по-късно, но това никога не се случваше. Най-често виждахме светлините им да изгасват в далечината още преди да сме се скрили зад хоризонта. В началото бяхме многобройни като звездите и движението ни наподобяваше отражението на млечния път в нощния океан. Но с времето оредявахме и избледнявахме като звездното небе на разсъмване. Пътуването продължи почти през целия 12-годишен цикъл, чийто ритъм следваше океана. За да изпреварим Годината на големите бури, в последните месеци се налагаше да плуваме и през деня. Много от нас останали без светлинен ориентир безвъзратно се изгубиха в безкрайния океан. В нашата популация се бяха сменили няколко поколения и вече никой от нас не беше преживял тръгването. За историята на вида си знаехме само от генетичната информация от светлинни импулси, предавана ни от предци на потомци. Накрая стигнахме малко и спокойно вътрешно море. То беше като тих оазис в безкрайния океан. Изнемощели от търсене, на предела на силите си останахме с мисълта да се нахраним за последно, след което да се предадем доброволно на вселенския кръговрат. Най-после плувахме в блаженство от богата хранителна среда. Жадно поглъщахме дадената ни благодат докато накрая преситени очаквахме неизвестната заплаха. Във видовата ни памет беше заложено, че няма безплатен обяд и очаквахме смирено голяма заплаха, реципрочна на изобилието което изпитахме. Нищо не се случи на следващия ден и решихме да останем. Нищо не се случи и през следващия сезон или година. Много по-късно щяхме да раберем, че това само се е отложило във времето. Като вид бяхме едни от най-малките по размер и никой не проявяваше интерес към нас. Нямахме естествени врагове и скоро се оказахме на върха на хранителната верига. Всички видове – и по-малки и по-големи бяха наша храна. С по-слабите задоволявахме ловните си инстинкти, а по–големите унищожавахме още в зародиш, за да нямаме бъдещи врагове. От година на година нашата популация растеше лавинообразно. Един по един изчезваха видове многократно по-големи и силни от нас. В края на първия 12-годишен период от пристигане си вече бяхме доминиращ биологичен вид в нашата акватория. Да това беше вече нашето море. Нощем звездното небе се отражаваше върху тихата водна повърхност, но всъщност това бяхме ние.

От край време обитаваме Големия океан. Нашия вид е специален, затова ни използват за специални операции. Историята ни е противоречива. От един от най-незначителните и незабележими обитатели на морската фауна се превърнахме в най-безстрашните и свирепи воини на Световния океан. Оцеляването на вида ни отдавна не е проблем, с който сме принудени да се справяме. Вече нямаме живи врагове в нашия океан. Един по един ги вписахме в книгата с изчезналите видове. Популацията ни се множеше на воля. Само по далечни спомени от родовата ни памет знаехме, че някога сме имали проблеми с оцеляването. Но това е било много отдавна. Тогава по-слабите от нас потърсиха обежище в далечни морета. По-силните останахме да обезпечим безопасноста на преселението. На раздяла в знак на взаимна почит си разменихме кода със светлинни сигнали, чрез които комуникирахме помежду си от незапомнени времена. Така искахме да вдъхнем сили за дългия път на заминаващите, а на оставащите - смелост в предстоящите битки. От тогава съдбата ни претърпя много обрати. От съкрушителните загуби в началото до триумфалните победи след това. Враговете ни бяха силни и многобройни и понесохме огромни загуби в жива сила. Бяхме изправени до почти пълното си физическо унищожение. Беше оцеляла само малобройна част от нас, но това бяха най- силните и закалени воини. Събрахме сили и се прегрупирахме. Вече нямаше какво да губим и се впуснахме ожесточено в последна битка. За повдигане на бойния дух си разменихме взаимно светлинни сигнали и атакувахме. Светлинните импулси всяха смут във вражеските редици и те се огънаха. Това беше първата ни победа. Последваха други все по-убедителни. Враговете ни вече изтръпваха от ужас пред нас, а ние ги превръщахме в наша храна. Така постепенно си спечелихме страховитата репутация която имаме днес. Един по един онищожавахме враговете си, но с тях изчезваше и храната ни. С нашата слава започнахме да се препитаваме като наемници. Изпълнявахме мисии по всички точки на Световния океан, раздавайки справедливост от позиция на силата. Обикновено при нас идваха отдалеч пратеници на всякакви застрашени видове. Пристигаха с дарове и молби да ги избавим от нашественици и самозабравили се техни съседи. Даровете бяха самете те. Като отплата за мисията ни по спасяването на популацията им те доброволно предоставяха себе си като наша храна. Така се изхранваше видът ни. Имахме наши отряди на мисии по всички краища на света. Но по каквито и райски морета да бяха, те винаги се завръщаха по родните места като победители, носейки изобилна плячка със себе си. Вече от висините на благополучието си можеше да си позволим да отказваме поръчки. Не приемахме задачи, които не се вписваха в нашата новосъздадена професионална етика – за баланс във видовото разнообразие и екологично равновесие. Ние създавахме правилата и нормите на поведение. Бяхме пазители на мирното междувидово съжителство и крехкото му равновесие. Чувствахме се господари на ситуацията, до като един ден благородството ни не беше изправено пред изпитание. Една утрин се събудихме от странен шум. Водата около нас кипеше от многобройни непознати същества. В първия момент ги приехме за пратеници. Не беше далеч от истината, с тази разлика, че това бяха всичките оцелели представители на вида им. Те не бяха пратеници, а бежанци. Страх се излъчваше от всичките им рецептори. Трябваше им много време за да се отърсят от първоначалното вцепенение от срещата си с нас. Но това от което бягаха беше по-страшно от нас. Ужасяващият им разказ за страховит вид дошъл по техните морета и унищожаващ всичко живо, ни потресе. По всичко личеше, че ни предстои среща със сериозен противник. Но никога не сме избягвали предизвикателствата и приехме поръчката. Мобилизирахме целия си личен състав и се запасихме с храна за дълъг поход. Цяла нощ пирувахме с нашите работодатели. На сутринта популацията им беше намаляла на половина. Без никакви угризения поехме на път.

Една сутрин се събудихме от натрапчиво спокойствие, което витаеше по гладката водна повърхност. Огледахме се, но освен нас нямаше други морски обитатели. Изпратихме разузнавателни отряди във всички посоки. На следващия ден пристигнаха съобщения от изток, че са настигнали изоставащите пасажи от мигриращите видове – нашата доскорошна храна. След още един ден започнаха да пристигат първите конвои от пленените бегълци. Бяха слаби, болни и стари, затова са успели да ги настигнат нашите. Не бяха и толкова много – нямаше да ни стигнат за дълго. Предстоеше ни изпитание. Както обикновенно – злото никога не идва само. Скоро разбрахме, че отлаганата с години заплаха е пред бариерния риф на нашето море. Тревожни вести от изток заприиждаха като нощен прилив носени от последните пасажи пленници, застигани и подминавани от паническия бяг на нашите конвои. Ужасът беше заменил примирението в погледите на пленниците. Същия ужас бе изписан и в очите и на нашите закалени воини. В тяхно лице не виждахме нищо от величието на вида ни. От техните откъслечни и хаотични сигнали разбрахме за нашествие на свирепи орди. Набързо се прегрупирахме, за да организираме отбраната. Ужасените очевидци на заплахата пропуснахме в задните редици, за да не всяват паника. Най- отпред изправихме все още нищо незнаещите. Страхът все още не беше деформирал техните осанки и те придаваха горд облик на армията ни. Но ние много добре знаехме, че това е само фасада. Мълчаливо сплотихме редиците си и замръзнахме в тягостно очакване. Никога до сега не бяхме се сблъсквали с такъв достоен противник. В началото ги подценихме. Бяха като разквартировани войници след 100- годишен мир. Претърпяха няколко загуби, но бързо влязоха във форма. Военното изкуство беше в кръвта им. Последвалите сражения бяха с изравнени сили. Нямаше победители. И двете страни бяха губещи. Понесохме огромни загуби, те – също. Вече не се борихме за изпълнение на мисията, а за живота си. От многобройната ни армия останахме само няколко. Успокояващото беше че и враговете ни не бяха повече. Преди последната битка спряхме за миг. Подредихме се в редица. Нищо не беше останало от нас, освен светлинния код с генетичната ни идентичност. Припомнихме си, че с този боен вик сме печелили пред многократно превъзхождащ ни противник. Запулсирахме с ярко червена светлина и се втурнахме ожесточено напред. Това е крайния момент, в който говоря от името нашето колективно съзнание. Трябва да продължа разказа си в единствено число. Бях останал единствен от вида си. Обърканите и кошмарни спомени от случилото се ще пропусна от опасения за субективност. Липсата на друг, който да потвърди достоверноста на този апокалипсис ме изпълва със съмнения дали изобщо се е случил. Всичко запрепуска бясно на лента през съзнанието ми като светлинни импулси. Епизоди от родовата ни памет- минало, което не бях преживял, настояще което не помнех и бъдеще което ... Не може да бъде, като че ли имаше нещо на мястото на бъдещето. Нямаше как да е. Сигурно беше халюционация преди края. Трябваше да се взема в ръце. Бях последния от вида си. В последните си минути трябваше да съм олицетворение на нашето колективно величие. Погледнах се и се видях да пулсирам неистово в синя светлина. От камарата с трупове на събратята ми, просветнаха още няколко светлини. Имаше още неколцина оцелели.Събрахме всичките си сили, подредихме си в редица,синхронизирахме светлините си и се втурнахме в атака. Като че ли морето се надигна като стена пред нас. За миг се успокои и върху огледалната му повърхност видяхме себе си пулсиращи в червена светлина. Отражението на звездното небе беше застинало върху вече успокоилият се океан. Само в центъра проблясваха пулсиращи синя и червена светлинки, които летяха стремглаво една към друга. Миг преди сблъсъка те застинаха неподвижни. Досегашната им бясна скорост се трансформира в укорена честотата на импулсите. Като че ли този миг трая вечност. Вечност на забързан каданс. От първия зародил се импулс в първичния бульон на океана, до сложния код от знаци претворяващ историята на Вселената. Великото припомняне преди Големия взрив. Последва експлозия в пурпурна светлина.

Нагоре